С огненометежентътен „Лукчо“ превзе подстъпите на Държавен куклен театър Търговище! Спектакълът на „Ателие 313“ дръзко извади на показ снаряжението си, съчетавайки категорична гражданска позиция и безкомпромисна актьорска жертвоготовност, с които гръмко замери публиката в еклектична вихрушка от подреден хаос.

Своеобразният стихиен порив, дело на Ваня Борисова, намира своя център в детската повест от Джани Родари – необходимият фитил за разпалването на една политическа революция. С умело преплитане на текстове от Валери Петров, Ръдиард Киплинг и Бранислав Нушич, сценичният бунт успява да надхвърли кънтежа на собственото си предназначение и съумява да подложи на проверка устоите на истинския героизъм.

Безспорно открояващ се фактор е актьорското присъствие – действителното взривно вещество. Безотказно тренирана психофизика; щрихирана с широк размах индивидуална органика на персонажа; стилизирано поведение в почти гротескна преекспонираност; и, разбира се, нюх и жажда за импровизация и връзка с публиката – това са наличните съставки, образуващи абсолютния актьорски триумф, който добива измеренията на същинско визуално пиршество. Изразните средства, които подсилват ярката образност, включват импровизирани кукли от амбалажна хартия, пластмасови бутилки и дори тенекеени варели, както и минималистичната куклена система, позната като Дорчета, в която човешката длан е главен актьор. Една вана на колела, нашарени с протестни лозунги завеси и огромна камара от струпани подръчни материали образуват свърталището на революционерите-герои – барикадата с главно Б, добила почти култово-сакрален образ в очите на обитателите си. Мястото на статиката в спектакъла е напълно отречено, като това важи с пълна сила и за сценографията – нищо не е заземено, „левитират“ дори привидно тромавите платформи, съставящи елементите на импровизираното укрепление. С прекъсвания и лирически отклонения, като богат набор от фронтови песни под китарен съпровод на живо, се постига почти Брехтово отчуждение, което дори в актьорски план системно напомня на публиката, че това си остава просто театър, макар и с оголени до крайност механизми. Подобни примери са имплементираните скороговорки, залъгалки и вериги от думи, както и безбройните етюди на ръба на абсурда.

Въпреки какофоничната суматоха под съпровода на джипси пънк музика, все пак остава четлив вътрешният конфликт на революционер-героите – подривната сила на съмнението. В самобитните си откровения те дълбаят пътя до собствените си вътрешни барикади – непосилните преодолявания, които им пречат да продължат историята напред. С това се поставя не само въпросът за това кой следва да се нарече истински герой, ами и още повече – може ли една революция да приключи, преди дори да е започнала.

Благовест Асенов