Със своята „Приказка за скитник“, режисьорът Леонард Капон и актьорите от Държавен куклен театър – Търговище извличат най-необходимите съставки от творбите на Карел Чапек, за да изградят съвършения и правдоподобен образ на уличния несретник, такъв какъвто го познаваме отнямото кино. В духа на старите ленти на Чаплин, актьорите-разказвачи спазват дрескода на всеки себеуважаващ се скитник – бомбето, папийонката и широките панталони са налице, а осеяното с абсурдни, почти клоунадни етюди действие е своеобразно намигване към филмите от началото на миналия век. В подкрепа влизат звукови ефекти с почти анимационна характерност, които напомнят комиксовата възклицателност – изписаните с ярки букви „Бум!“ „Тряс! и „Бенг!“

Драматизацията на Капон и Стефан Москов включва Чапековата приказка "Омагьосаният скитник" като основа на представлението, в която се преплитат някои детайли и мотиви от "Скитническа приказка". Като две страни на една монета, елементите на разказа събират Бялата врана, пътуващата шапка и самият Франтишек Крал със съдбата на скитника, когото всички очакват да умре, само за да се докопат до предполагаемото съкровище, скрито под трупа му. Твърде дългата експозиция преди започването на наратива, както и системното накъсване на историята от привидно духовити етюди обаче предразполага за лесната загуба на смисловата нишка – фабулата върви към разпад, темпоритъмът на представлението – също.

Ключови моменти за проследяването на сюжета остават на ниво недоразвита заявка, като например появата на орисниците, които вещаят откриването на съкровището след смъртта на скитника. По този начин трудно може да се изведе финалната поука, че истинското съкровище всъщност е да се отхвърли ламтежът за богатство и да се прозре реалната стойност и красота на света.

За сметка на това, на пръв поглед, семплата дървена сценография на Димитър Воденичаров от две-три стълби и няколко талпи върши чудесна работа при честите промени на време и място на действие – от пързалка, през полицейски затвор, до превозни средства като самолети и влакове – условния код на сценографията създава категорични и разпознаваеми визии. Други стилистични промени позволяват плаването с гондола из венецианските канали, а освен естрадните кукли в ръцете на актьорите, лиричният танц на безплътните импровизирани носители на шапки, който се движи по ръба на импресията свидетелства за алегоричния театрален език на спектакъла.

Благовест Асенов